Не я разбирам съдбата. Или Господ или там което и да е това, което би трябвало да е по-силно от нас. Продължава да ме среща с една и съща дилема и явно съм обречена да в срещам докато не я разреша. А не ми дава шанс да я разреша. Да се откажа би означавало да се откажа от себе си.
Същия човек срещнах преди години. Същия човек но в друга среда и го обърках за моя човек. Оказа се човека на някой друг. Сега, същия човек, но усъвършенстван, подобрен, най-новия модел. В друга среда, която за мен е океан от свят и емоции и безкрайно синьо небе. А аз се оказах чужда. Не чужда за него, а чужда за себе си. А той може би е човека на някой друг. В крайна сметка има толкова много хора на земята. И няколко на небето.
Не е честно да продължаваш да искаш безрезултатно, а тук съм толкова безсилна. Какво друго освен да искам мога да направя, малкото ми аз измества болката и въпросите назад в съзнанието и чака да мине достатъчно време. Като в мач, когато равен те устройва и играеш само в защита. Цял живот от равни мачове и загуби и съм забравила как се атакува вече. А и знаела ли съм някога?
Колкото и да се въртя в кревата нощем , той може да изчезне, но аз ще си остана. Равна. Чуствайки , че има нещо да се случва, но уморена да го случвам вече. Затова оставям на него - чуждия и чуждата случайност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар